Подкрепете ни!

Ако харесвате Свежа Наука и редовно четете публикациите ни, оценявате работата ни и искате да продължаваме все така, подкрепете ни! :)

На този етап от съществуването си Свежа Наука има нужда от вашата помощ! Последвайте ни в социалните мрежи Facebook, Google+ и Twitter, за да подкрепите нашата кауза - разпространяване на наука и познание.

За повече информация, обмяна на идеи или публикуване на материали, се свържете с нас.

Защо е толкова трудно да не правим глупости?

Home/Човек/Защо е толкова трудно да не правим глупости?

Всеки е правил неща, за които после съжалява. Това може да са незначителни забежки от диетата, среднощни обаждания на бившите, или сериозни прегрешения като изневери и свади. Цял мегаполис приема мотото за глупави постъпки – „Каквото стане във Вегас, си остава във Вегас.“ Всичко това, обаче, е наука, така че няма място за самобичуване. Психологът Елън Хендриксен разкрива три причини, които ни карат да вършим глупости.

Депривация, потискане и обсесия

Всеки, който е бил на диета познава отлично ефекта на депривацията – не само ни прави нещастни, но и обсебени. При известен експеримент от 1945 година, който цели да определи практики на глад след Втората световна война, здрави доброволци се подлагат на недохранване за 6 месеца при прием на 1 500 калории на ден. Резултатите са – апатични, раздразнителни и изтощени хора, които са обсебени от храната. Участниците мислят за храна непрекъснато, обсебени са от четенето на готварски книги и колекционират снимки на храна.

В интервю един от участниците казва: „Храната стана централно и единствено нещо в живота на всеки един от нас. А подобен живот е лишен от смисъл. Когато отидеш на кино, дори не забелязваш любовните сцени, но забелязваш всяка храна и какво точно ядат във филма.“.

Дори след края на експеримента, когато участниците вече са с нормално тегло, те докладват зверски глад и чувство за недостатъчен прием на храна. След края на проучването, те консумират по 5 000 калории на ден, понякога дори и по 10 000!

Какво означава това за самоналожената депривация? Ако сме твърде строги към себе си, дали избягваме захар, намаляваме разходите, или се стремим към повече упражнения, тази депривация може да доведе до стремеж именно към забранения плод.

Но става дори и по-лошо. Когато се опитаме да потиснем този стремеж, той само се засилва. Потискането на желания е като да държим надуваема топка под вода. Не само мислите са под повърхността, но и всяко усилие да ги държим там изскача най-неочаквано над повърхността и то със сила, което води до това, че правим точно това, което се опитваме да избегнем.

Ефектът „Е, много важно!“

Веднъж, когато започнем останалите бисквити, които иначе щяхме да изхвърлим, започва ефектът „какво пък толкова“ – разрушаването на язовирната стена. Една хапка води до изяждане на цялата кутия с бисквити, така или иначе вече нарушихме диетата, много важно, дай да се наядем поне. И така от една хапка се озоваваме преяли и тотална загуба на самоуважение.

Храната е класически пример, но всичко, от което съзнателно се лишаваме в името на самоусъвършенстването – телевизия, разходи, захар, е предпоставка за ефекта „много пък важно“. Дори и най-малкото залитане има ефект на лавина – „размина ми се като откраднах дъвка, защо пък да не се пробвам с палто?!“.

Различно удоволствие

Проучване от 2007 година намеква за съществуването на два начина за удоволствие. Първият вид е това, което обикновено смятаме за удоволствие – състояние на щастливо задоволство. Например – добра храна, секс, или първата глътка вода след дълга жажда. Това удоволствие можем да наречем „удовлетворение“.

Оказва се, обаче, че съществува и втори вид удоволствие – удоволствието от преследване на нещо, въодушевление, прелъстяване или усещането за власт, знаейки как сме получили нещо. Това удоволствие наричаме „увлечение“.

При този втори вид удоволствие – тръпката от преследването ни помага да вършим невероятни глупости. Дори и да знаем, че няма да получим желаното удовлетворение, и дори ще съжаляваме на сутринта за постъпката си, така или иначе го правим.

Най-силният пример е употребата на наркотици. Кокаинът и метамфетамините в частност са известни с влиянието си върху допаминовата система в мозъка, която е пряко свързана с удовлетворението и удоволствието. След време, след достатъчно излагане на подобно вещество и опит, използването на тези наркотици от доброволно се превръща в неустоим порив. Създава се непреодолимо желание за още и още, дори и когато това вещество разболява и струва работата и семейството.

Допаминът също така играе роля при други компулсивни поведения, като хазарта или сексуална пристрастеност. Дори и когато знаем, че ще се мразим след това, „увлечението“ е по-силно от нас.

| 2017-03-02T16:06:48+00:00 16.02.2017|Раздел: Човек|Теми: , |0 коментара

Добави коментар